„Изкуството да уважаваме“ е една от десетките книги, които прочетох тази година за възпитанието и съпровождането на децата в живота. Обичам да чета книги на тази тема, защото имам една малка госпожица на четири годинки, а скоро ще имам и още една. Винаги съм се интересувала от тези теми, още от времето, когато мечтаех за първото си дете. Книгата на Елизабет Лукас е изпълнена с конкретни съвети и насоки за възпитанието на децата в ерата на дигитализацията. Подкрепена е с много примери от практиката.

Елизабет Лукас има зад гърба си десетки години педагогически и психотерапевтичен опит, част от който се опитва да ни предаде с примерите от книгата си.

По времето на Фройд и още дълго след него, психолозите са убедени, че можем да намерим щастие във вътрешното ни равноденствие. Човекът като същество, не само физическо, но и духовно, не може само да консумира и да се наслаждава. Това не е достатъчно за неговото щастие.

„Не само притежанията, но и кариерата, репутацията и престижът водят до повече стрес, отколкото щастие. Смазващата неудовлетвореност, мобингът (психически тормоз на работното място) и бърнаутът (професионално прегряване) витаят из работещия свят и не пропускаг даже и по – горните етажи. Дори напротив.“

„Защото човек, който вече няма желания и потребности  – понеже притежава (почти) всичко, което може да бъде постигнато – не намира нищо, към което да се стреми. Той не усеща напрежението, което възниква при изпълнението на някоя задача или в стремежа към някаква цел. Нищо в сърцето му не вибрира.“

И всичко това има общо с възпитанието на децата, тъй като личният пример и разбирания са толкова ценни и съдържателни. Един спокоен и обикновен живот е за предпочитане пред забързания живот. Родителите имаме много отговорности, най – голямата от които е нашият пример за подръжание. Ние, възрастните сме едни хлапета с повече опит, които порастват пред очите си. Не мислите ли ?!

„Ако обаче родителите са в състояние, въпреки ежедневните си трудности, да създадат модел, както на взаимно уважение помежду си, така и на уважение към децата си, то техните деца са изтеглили печелившия билет. Защото с голяма вероятност самите те ще се превърнат в уважаващи, а това значи – щастливи хора.“

„Прави най – доброто“ е доста трудна цел. Не значи „сред най-добрите“, нито „най-доброто при определена цена“. Значи „най-доброто“, точка. И не забравяйте, че не създаваме децата си, за да се наслаждават на личните ни жертви и подвизи.

„Така както малките деца научават майчиния си език именно чрез слушане и имитация, по същия начин те научават и вербалния тон на общуване помежду си. Посредством езика те се научават на уважение един към друг или на пренебрежение към другите. Начинът по който родителите (а също и бабите и дядовците) комуникират по отношение на изобилието и дребните неща, които възникват в ежедневието е и показателен дали при този обем на мисли и идеи все още  – дори след много години прекарани заедно – проблясва следа за взаимно уважение или не.“

Децата, дори да изглеждат безразлични, са изключително чувствителни към повишеният тон в разговора. Винаги трябва да мислим за това с какъв тон им говорим и какви думи използваме. Както подходим към детската душа, така ще ни отвърне и тя. Единствено с любов можем да възпитаваме любов. Примерът, който даваме е най – ценният ни инструмент и най – вече начинът ни на говорене. В крайна сметка по – важен от всички разговори е личният пример, който децата виждат всекидневно.

В книгата се пише и за грижата за околната среда и за любовта на децата към природата. Грижата за околната среда започва от вътрешния свят на детето. „Родители, които са свързани с природата, които са весели и креативни, улесняват децата си в това да могат да ценят живота и да обичат света.“

В книгата се дават ясни примери за това как когато децата вземат решения, различни от тези, които биха желали родителите им, любовта на родителя трябва да запази мълчание и да се моли! Много хубаво и точно на място написано определение „да се моли“… Ние, като родители, винаги ще мислим най – доброто за детето си, но никога не трябва да сме твърде сигурни, че нашите намерения са най – добрите. Добрите намерения не винаги значат добър изход. Добре е да се научим да изслушваме децата си и да ги оставяме те сами да правят изборите в живота си и само при нужда и поискване да се намесваме. Винаги съм била на този принцип, защото съм получила такъв пример от своите родители и това съм видяла в живота и връзката си с родителите ми. Хубаво е детето само да сгреши, за да може чрез грешките си и да израстне. Най – важното при допускането на една грешка е, да можем да научим урока, който е дошла да ни предаде. Ако постоянно пазим децата си от грешки, те няма да научат толкова важни житейски уроци. Светът е пълен с грешки. Нека оставим детето си да намери една и да я поправи. 🙂

„Съществува верижност не само при насилието, но и в любовта и поради тази си верижност любовта се множи. И там където човек се чувства ценен, той също се научава да цени хората и света около себе си.“

В книгата се засяга темата и за интернет, защото е част от ежедневието ни, а и защото огромен и бързо нарастващ обем знания и информация са вече достъпни и за децата, и за подрастващите и това ще бъде най-голямото предизвикателство за следващите поколения – да се научат да ги използват отговорно. Би било жалко, ако както ние, така и децата ни вече не виждат красотата, вълнуващото и интересното, с които „реалният свят“ непрестанно ни изненадва.

Ще се радвам ако това ревю ви е харесало. Ако е така, оставете ми коментар или го споделете в социалните мрежи, за да достигне до повече хора, които също ще намурят нещо ценно. Благодаря ви!