Посетихме Белинташ през един от онези горещи априлски дни, които бяха в излишък през уикендите. Всъщност ако трябва да бъда честна, бяха 50:50. Два топли и слънчеви уикенда и два мрачни и дъждовни. Обръщам прекалено внимание на температурните промени, защото най – малкото което искам е, да си сотя затворена у дома. Достатъчна ми беше дългата и отегчителна зима, която и на зима не приличаше. А по принцип съм писала и друг път, че я обожавам/х/.
Белинташ е скала с форма на малко плато в Родопите. Така твърди чичко Гугъл , но да си призная – на мен не ми прилича нито на плато, нито на небесна карта, нито на светилище, нито на каквото и да било. Не останах особено очарована от самото място. Хареса ми разходката сред природата и три – километровия маршрут преминаващ през високи гори и свежа тревичка.
Една от табелите, които ни показваха колко още има до крайната точка.
Началото винаги е по – трудно, както и изкачването. Поне при мен е така, а може би и при някои от вас?! Изпитвам известна доза умора при изкачване, която е заменена от удовлетворение при спускане. Удовлетворение, че вече съм достигнала целта и че ми е по – свободно на душата, по – усмихнато и по – доволно.
Имаше и една чешмичка по пътя от която можете да се запасите с вода. Нашата беше посвършила и затова се възползвахме, но не беше от най – приятните за пиене. Чудя се каква ли е била на вкус водата от Фотинската река?! В. и другото момче с което ходихме се възползваха да си пийнат, но мен и другото момиче ни достраша. То няма нищо страшно де! Вече съм пила вода от рилските езера.
Дървета с височина граничеща с безкрайност. Жалко, че не си бях взела варио обектива, за да им направя снимки в цял вид. Височината им щеше да ви очарова.
Имаше и пейки за отдих на изморените герои. Още маалко, съвсем маалко и сме горе.
За ето тази гледка към прекрасните Родопи си заслужаваше да се качим. Малки, схлупени къщурки насред гората. Ако имах възможност, с удоволствие бих пренощувала в една от тях.
Всъщност като се позамисля, поизлъгах ви в началото на поста, че скалите горе не ми приличат на нищо. Ето тази долу ми прилича на човешко лице. Скалата си има и очи и нос и уста, че и вежди. Не мислите ли?!
Всеки човек вижда нещата по различен начин, безспорно.
Имаше и красиви пеперуди за разкош на родопската идилия. Синхрон от шарки и форми! А като си спомня колко снимки и направих, докато я хвана в подходяща поза … лошо ми става. Заслужаваше си!
Снимах табелата, защото ми се видя странно съчетанието на надписите „WC“ и „Пий, куме, пий…“ Бас държа, че са ги писали тинейджъри. А на всичкото отгоре е поставена и наобратно. Защо ли?!
Красива млада шишарка, която ми напомни, че съм изпуснала да направя сладко от борови връхчета тази година. Пролетната умора си каза думата!
На въпросната „чотрова чешма“ имаше около 20-тина човека. Бяха запалили огньове и печаха разни мръвки. Имаше маси и пейки, достатъчни да съберат още толкова хора. Желаещи да има само! Хубаво място за отдих сред природата си бяха избрали. Да се наслаждаваш на вкусна храна на свеж въздух – безценно!
Хареса ми, но не беше точно това, което очаквах. Преди години една колежка от предходната ми работа беше споделила, че са ходили със семейството й, и бяха останали очаровани. И ето тук е мястото отново да спомена, че всеки има различно виждане за „красиво“, „приятно“, „завладяващо“, „магическо“ и още … и още! За мен може да не едно от най – красивите места в България, но за теб, скъпи читательо, може и да е! Затова не се доверявайте много на хората, а опитвайте, пътувайте и живейте, за да изпитате „нещото“ сами!
Благодаря за тази виртуална разходка, Габи! 🙂 Много слънчеви кадри си направила, а снимката с пеперудата е прекрасна. Наистина е заслужила вниманието.
Пожелавам ти прекрасни великденски празници! 🙂
Здрасти,
Хубаво трипче с чудни снимки! Благодаря за споделеното!