Родопите – едно различно измерение.
Така да са ми любими тези земи, че искам да им се наслаждавам колкото е възможно – повече време. За мен са една безкрайност и „се сбира цялата в сърце ми“.
Имам известни предположения, че в предишен живот съм била родопчанка, а може би са истинни – знам ли?!
Дестинацията беше избрана няколко дни по – рано, а трепета беше толкова силен, че с нетърпение очаквах да измине всеки ден, всеки час и секунда.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Посетихме като първа точка пещерата „Дяволското гърло“. Пристигнахме, закупихме билети и зачакахме. След 45 минути вече не бяхме 4-ма, а 40, най – малко! В пещерата влязохме през тесен коридор, а след това попаднахме в голяма зала. Тази зала е толкова голяма, че цял храм – паметник „Александър Невски“ би се побрал вътре. Поне така твърдеше екскурзовода, въпреки че бях леко скептична! Може да видите подводната река, която за съжаление е взела две жертви – момиче и момче от Варна. 
Преди години са пускали оцветена вода в реката, която излязла едва след два часа. 
Никой не знае къде обикаля тази река докато излезе на открито, което я прави страшна и опасна за гмуркане. След това започва изкачването по 285 стъпала и се излиза навън. Температурата в пещерата е 8 градуса – очаквах да е и по – студено.

 

 

След пещерата потеглихме към село Триград, където времето като че ли е спряло. Жителите не надброяват повече от 580 – 600, по думите на местна жителка. 
Разполагахме с известно време преди вечеря, а и с доза желание за разходки. Този ентусиазъм ни отведе на 3 км от селото, където имаше събор. Хората се препичаха на слънце, хапваха, играеха с топка и се радваха на това, което имат – спокойствие и свеж въздух! Нещото от което ние, жителите на големите градове сме лишени.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

На следващия ден се отправихме към Орлово око. И то как! Собственичката на къщата в която бяхме отседнали ни показа една пътека, по която можело да се стигне до върха за два часа. Супер! Приехме с въодушевление идеята. Тръгнахме с колата, защото пътя беше повече от прекрасен. Да, но нагоре ставаше все по стръмен, опасен и каменист. Няма къде да отбием и да я оставим, нямаше дори място където да обърнем. И така – вольо – невольо продължихме, стигайки до място от което по – далеч нямаше как да продължим. Направехме ли го – оставахме без картер, в пустата гора! Избрахме да се върнем. След това потеглихме към село Ягодина, хотел Мурсал. От там, изкачването е около 50 – 60 минути. Гледката е върховна и си заслужава да предпочетете да вървите пеша, а не да се качите с джип. Екстра, която се предлага до входа на „Ягодинската пещера“. Хората, които срещнахме горе се оплакваха, че нищо не са видели от скамейките на джиповете, че са се опушили и  „надрусали“. Така че, ако имате физическа възможност – повървете пеша! По пътя нагоре срещнахме и диви кози и странни червеьоподобни на които ще видите снимки по – надолу.
Запознахме се с група възрастни хора, които на по 60 – 70 години изкачват планини и покоряват върхове. Респект!

 

 

 

 

След като слязохме от Орлово око се отправихме към село Широка лъка. В селото се намира националното училище за фолклорни изкуства. Предполагам, че всички сте чували и чели за него. Селото е не по – голямо като брой жители от Триград, което посетихме предния ден. Разгледахме, поснимахме, сдобихме се с още един печат от книжката със 100 – те национални туристически обекта, хапнахме вкусни родопски гозби и се отправихме към дома…